Канала

Вървейки по познатите улички Кумико се озова до канала. Канала на Магнолия бе едно от красивите места...Някъде там сред малките магазинчета се намираше и пекарната на майка й. Сега Кумико трябваше много да внимава да не я срещне някой познат. Със забързана крачка подмина няколко от по малките магазинчета. Смяната на майка й скоро щеше да свърши. Трябваше да побърза. И скоро сви в една малка и тясна уличка където се намираше входът за персонала. Там тя щеше да изчака майка си. Момичето седна на земята и зачака. Още обмисляше идеята да покаже Ури на майка си...

Времето течеше бавно, но потъналото в мисли момиче не усети въобще. Скоро от пекарната излезна майка й. Тя изглеждаше уморена, но доволна. Майката все още не бе видяла дете си...

И като бе потънала в мисли Кумико забеляза майка си. Изглеждаше уморена от натоварения ден...Е то така беше и всеки ден, но майка й винаги се прибираше вкъщи доволна от добре свършената работа.
- Мамо! – извика Кумико.
Майка й като чели се стресна. Обърна се по посока от където чу гласа. Беше й страшно познат.
- Кумико, това ти ли си? – попита майката обнадеждена.
- Аз съм, майко. Прибрах се в Магнолия.- Но къде беше? – попита майкта леко разтревожена.
Момичето заровичка из раницата си и от нея извади докомента.
- Духовен призовател? – учудено извика майката.
- Защо не ми каза?
- Знаеш, че баща ми нямаше да удобри. Сега сама взимам решения. И съм се запътила да се присъедина към Геари тейл. – каза спокойно Кумико.
Майката въздъхна. В ръцете си тя носеше обичайнияпакет с две пъпешови хлебчета. Явно бе чакала дъщеря си да се прибере и бе добре подготвена за това.
- Вземи, ще ти трябват. А сега върви!
- Благодаря! – каза момичето и прибра пакета в раницата си.
Сега Кумико се затича напред. Трябваше да си купи вода преди да са затворили магазина. Имаше по-малко от 5 минути....
- На добър път! – извика майка й след нея.
„Моята същеря вече порастна.” Помисли си тя и продължи по пътя си...

//предполагам има някой магазин от който да си купя вода....

//докУмент.

Щом момичето се раздели с майка си тя стигна до магазина и си купи вода.

//нали това искаше?

Момичето вече презапасено се запъти към улиците на града. Сега целта и беше да я приемат във гилдията. Все още трябваше да внимава да не я види някой познат. Отново забърза крачка....

//дам мерси...А сега как ще стане приемането ми в гилдията? Бях чела в постовете на един от героите, че някой от гилдията трява да ме намери....?

//Ще видиш. Засега само стигни до самата гилдия...

Но зажалост един стар познайник викна на момичето от една близка улица. Изглеждаше като момче на нейната възраст, нормално и тя го помнеше смътно.
Щом се приближи тя установи, че това е един нейн стар приятел от детството, който я харесваше от много време.

„Страхотно” помисли си Кумико и се нацупи. Сега нямаше как да избяга. Какво помнеше тя за това момче? Май бегло си спомняше, че я харесва. Но само толкова. Обикновено не забравяше, но явно това се е опитала да забрави. По една или друга причина се бе случило и няма връщане назад. А ето, че съдбата си знае своето и я срещна отново с тази личност.
- Здравей! – промърмори Кумико.
Усещайки, че се цупи на момчето тя веднага се съвзе и пусна чаровна усмивка. Не беше нужно да го прави, нито искаше да го омайва.... просто така реши да постъпи в момента. Уроците по етикет си казваха думата. Беше си изградила някакви рефлекси непонятни за другите хора или поне тя така го възприемаше. Гледаше да е учтива във всяка една ситуация. Сега трябваше да измисли как да се измъкне и как да го накара да си мълчи. Едва ли щеше да е лесно. Реши да поговори малко на общи теми и след това да го помоли да си мълчи. Нямаше време за това, но се налагаше да се справи на всяка цена. Не помнеше характера му добре, но самият факт, че някога я е харесвал я обнадеждаваше. Момичето набързо прочисти мислите си и се съсредоточи върху всяка една дума и всяко действие. Нямаше място за грешки.
- Как я караш...? – допълни колебливо и зачака отговор.
Така докато чакаше отговор огледа момчето. Не беше културно да зяпаш така хората, затова и Кумико хвърли само няколко бързи погледчета. Момчето не изглеждаше зле...

// Е, на всеки се случва да има проблеми с нета. Не съжалявай Надявам се и на описание на младежа.... Или после аз да го опиша в следващия пост както си го представям?

Спомените на Кумико бавно, но сигурно се връщаха и тя си спомни, че именно това момче я бе харесвало преди години, но тя го приемаше само като приятел.
Той го бе приел доста тежко и тя не го бе виждала от тогава...
Момчето от друга страна изглежда бе особено заинтересован в живота на момичето и започна да я разпитав най-различни въпроси на длъж и на шир, като постоянно повтаряше името й.
- Кумико това, Кумико онова... дрън, дрън Кумико ти беше най-.... - очевидно той се опитваше да флиртува, но тя дори не си спомняше неговото име....

„Как се казваше това момче?” този въпрос напираше в мислите на момичето, но колкото и да се мъчеше не можеше да си спомни. Момчето не изглеждаше никак зле. Руса коса, сини очи, висок. И докато бе унесена в мисли отново чу как той казва името й „Кумико”. От отдавна никой не се бе обръщал към нея с първото й име, а той не спираше да го повтаря. Погледна го в сините изразителни очи и усети как се изчерви. Защо й беше направило впечатление? За нея той беше просто приятел от детството и нищо повече. Но дали в деиствителност беше така? Кумико разтърси глава. „Не, чела съм прекалено много книги” помисли си тя. В такива ситуации героинята винаги осъзнаваше, че харесва красивия главен герой... Но тук ситуацията бе друга. От километри си личеше, че момчето се опитва да флиртува с нея, нотова нямаше значение.
- Виж, знам, че не сме се виждали от много време, но.... – направи пауза като преусмисли думите, които се готвеше да каже.
- Аз наистина бързам. Нека отложим разказите за друг път.
Да, тя отново се опитваше да го отреже. Но не искаше нищо да застава на пътя на приключението й. Едно влюбване би провалило всичко и сега определено не му беше мястото. Той не бе точният човек. След като тази мисъл мина през главата на момичето тя стана по-уверена.
- Моля те, не казвай на никого, че си ме видял тук. Не искам да се разчува, че съм се прибрала в Магнолия. Ще съм ти много благодарна ако изпълниш молбата ми. Може някой ден да излезнем.... – е това последното не трябваше да го казва. Сега бе вързана отново да се види с него. Да се прави на заета нямаше да минава вечно. Тя зачака реакцията му като го гледаше право в очите.

Момчето изглеждаше доста отхвърлен... После Кумико си спомни, че бе използвала същите тези думи последният път, когато го отряза.
"Може някой ден да излезнем...." - му бе казала и тогава...
- Кумико... ти си толкова ужасна! - момчето изглежда бе на път да се разплаче, но се стараеше да не показва емоция.
- Мразя те! - викна той и се затича на някъде...

Кумико бързо осъзна, че тези думи го нараниха. Тя мразеше да наранява хората, а него нараняваше за втори път. След секунди усети, че вече тича след него. Явно несъзнателно усещаше необходимост да го догони. Не можеше да остави нещата така. Това щеше да е най-лесното нещо. Щеше просто да си продължи по пътя, но съвестта й не го позволяваше. На всяка цена трябваше да го настигне. Защо изобщо й пукаше за момче, на което не помнеше дори името? Те някога бяха приятели. Кумико наистина ценеше приятелите си. Може би затова реагира така. „Мразя те” , „ти си толкова ужасна” тези думи отекнаха в главата й. Никой не я бе мразил до сега. Може би щеше да обърка нещата повече ако успееше да го догони, но можеше поне да опита да ги оправи...Сега тя тичаше още по-бързо. Усещаше, че скоро въздухът й ще свърши. Ако не успееше сега щеше да се откаже...

Кумико успя да настигне момчето и го хвана за ръката. Все пак той не тичаше особено бързо, а когато тя го докосна той не се спря и без да се обръща каза:
- Защо? Аз само исках да ти покажа, че вече съм това, което ти обещах... - думите му нямаха голям смисъл, но ето, че Кумико започна да си спомня. Помнеше, как той се бе опитал да я спечели, но тя имаше очи единствено за едно нещо: магове. Младият момък й бе обещал, че ще стане маг, каквото й да му коства.
- Заради теб станах маг, заради теб учих и тренирах, а сега вече дори не искаш да си поговорим... - момчето не звучеше ядосано или тъжно, а по-скоро решено.
- Единственото, което исках е да бъдем приятели, дори да не сме нищо повече... - той продължаваше, като гласът му бе равен и не издаваше негативни чувства.
- Дори влезнах в гилдия. - при тези думи той повдигна ръкава на лявата си ръка, тази която Кумико бе хванала и разкри знака на Фейри Тейл.

Кумико впери поглед в знака на гилдията. В този момент това бегло я вълнуваше, сякаш беше нещо най-обикновено. Тя просто прегърна силно момчето. Беше осъзнала колко бе грешила. Мечтата и бе да стане маг. Тя я постигна, но загуби представа за наистина важните неща. Накара най-добрия си приятел да страда само защото беше обсебена от магията. При последната мисъл се стече сълза по лицето й. След нея още една. И скоро тя не можеше да спре да плаче. На външен вид можеше да изглежда непоклатима, но всъщност чувтвителната й природа си проправи път навън. Сега на показ бе страна от характера й, която никой не бе виждал.
- Съжалявам! – успя да продума тя и сълзите надделяха.
Искаше да му каже толкова неща в този едничък момент, но сълзите бяха по-силни. Искаше да му обясни какво чувства. Искаше да му обясни как като малка го харесваше, но нямаше куража да му го каже. Как баща й я беше обещал на друг. Как тя реши да стане Маг и да се бунтува срещу „годежа” . Как трябваше да спре да се вижда със приятеля си. Как това я нараняваше и се зарови в книгите. Как след това изгуби представа за тези чувства, които гризливо бе скътала в някой забутан край на съзнанието си. Но всички тези думи останаха само мисли. Тя не успя да ги сподели, но някак бе сигурна, че той я разбираше. Щеше да му обясни по-късно, когато се успокоеше....

//ццц голяма сапунка направихме >.>

Момчето остави Кумико да се наплаче и каза с мек глас:
- Няма нищо, разбирам те. Всичко е наред... - гласът му бе сладък и успокояващ, сякаш действаше на момичето като майчина прегдърдка.
- Не мислех онези неща, които казах... съжалявам.
Той изглежда също трудно задържаше сълзите си и чувствата му бликаха.
- Единственото, което исках е да сме в една гилдия... - изненадващи думи! Как щеше да реагира Кумико? Разбере в следващият пост на Отчаяни Магове....

// Отчаяни магове пост 3859

Кумико се поуспокои. Беше в прегръдките му. Беше сигурна, че той я разбира...Точно в този момент го чу да казва „Единственото, което исках е да сме в една гилдия”. Тя си припомни още веднъж думите му. „Искал е само да сме в една гилдия” помисли си тя „Нищо повече. Как може да съм такава глупачка” и след тези си мисли тя се дръпна назад от него. Сега го гледаше изпитателно в очите.
- Тъкмо се бях запътила към Феари тейл да се присъединя и тогава срещнах теб. – каза Кумико със спокоен глас, но се долавяше и нотка надменност.
Вътрешно беше раздразнена. Сега беше готова да се отдаде на чувствата си, но той развали момента.
- Щом искаш просто да сме в една гилдия...ти водиш! – каза момичето с леко раздразнение в гласа.
Преди околи 5 минути можеше да се закълне, че той още я харесваше. Сега тя имаше чувтвото, че са посто стари дружки и на него въобще не му е пукало за миналото. „Не мислех онези неща, които казах”. Искаше й се да вярва, че това се отнасяше само за лошите неща, но не беше сигурна. Сяхаш сега се осъзнаваше и се будеше от сладникав сън. Беше хубаво, но бе просто сън. „Едно влюбване би объркало всичко” припомни си тя. Кумико обърна гръб на момчето и попита:
- Ще тръгваме ли?

// По принцип имаше няколко вратички за излизане от драмата, но нито един от нас не ги използва. Да кажем, че направихме един фенсървис за съфорумниците, които си падат по драмите. Не е лоша идеята за "Отчаяни магове" само се чудя, кога ще го филмират :Р Дали това ще е края на вълнуващите постове за отчаяните магове ще разберем в следващия пост...

// Е карай, може да продължим с драмата, като влезнеш в гилдията xD романс със НИГ

Момчето, което се усмихваше пое ръката й и я повече нанякъде...
- Помниш ли, колко мразех да ми викат Роли? - въпроса бе изненадващ, но момчето не изглеждаше да цели нещо с него.
- Е вече свикнах, в гилдията постоянно така ме наричат! *хаха*

„Роли” помисли си Кумико и сърцето и почна да бие по-силно. „По-тихо, ще те чуе” каза на себе си.
- Сигурно гилдията е интересно място – опита се да подхване разговор момичето,
за да направи пътя по-приятен и да избяга от неловкото мълчание, което евентуално би последвало.
- Какъв вид Маг си ти, Роли? – попита с искрено любопитство.
Тя беше планувала, когато се присъедини в гилдията да намери някой, който да я обучи да ползва катана. Трябваше някак да се защитава. От боя с чучелото в академията научи, че още е много слаба и в моменти, когато не може да разчита на Ури трябва да може да се защитава сама. И така тя зачака отговор...

Мъжа се обърна и погледна Кумико и с мек глас каза:
- За теб винаги ще съм Роланд! - ето, че тя най-накрая бе научила името му.
След това продължиха да вървят и той допълни, съвесем междудругото.
- Пикто магията позлва. Същност вариация... наричам я Тату меджик.
Явно той ползваше някакъв интересен вид магия за който Кумико не бе чувала.
- Ами ти? Какъв маг си? - попита я той...

„Роланд” ето как се казваше. И явно владееше някаква странна магия. Изглежда „любимият й” бе пълен с мистерии. Това се заформяше да бъде интересна връзка, ако можеше да се определят така все още несподелените чувства на момичето.
- Аз съм Духовен призовател – каза тя.
- Имам страхотен нов приятел, с когото ще те запозная по-късно. Много ли има още до гилдията?
Кумико нямаше търпение да стигне до Феари тейл . Толкова дълго бе чакала този момент и сега копнежът той да дойде беше по-силен от всякога. Искаше да опознае този нов свят и да се запознае с нови хора. А може би щеше да срещне и стари познайници от академията, който само бе виждала...

Докато говореха, Роланд само поклащаше глава в съгласие и каза, усмихнат:
- Съвсем близо сме... - обяви той и й посочи острият връх на една близка сграда.

//Пиши тук: http://fairytail-bg.omgforum.net/t168-topic

И скоро момичето отново вървеше по позната улица до канала. Сега тя търсеше някоя книжарница или издателство. Искаше да види дали има възможност да почне да пише книгата, която бе замислила. После плануваше да мине покрай пекарната за да види майка си. И така Кумико вървеше и се оглеждаше. Беше сигурна, че някъде тук имаше издателство...Там бяха много критични към новите автори. Беше чувала много неща от учителя си преди години. Въпреки лошите слухове тя реши да се пробва. След това трябваше да се отбие и до гилдията. Мислеше да огледа за някоя подходяща мисия. След като вече беше член трябваше да започне да ходи по мисии...Така Кумико си създаде лист със задачи. Дори и да не успееше да си намери къде да спи можеше да се върне обратно при....Тя прогони тази мисъл от главата си. По-добре да се върне вкъщи отколкото да се върне при него. Все още й беше неудобно от случката по-рано. Все така замислена Кумико продължи да си върви...

Кумико обикаляше и се оглеждаше с надеждата да забележи нещо подходящо...
И ето, че не бяха минали повече от десет минути преди тя да забележи една табелка на която бе изобразена книга и перо. Отдолу пишеше: Книжарница и Издателство: Ермес.

„Чудесно” помисли си момичето. Пристъпи в книжарницата и веднага я лъхна аромата на нови и току що напечатани книги. За някои хора този аромат беше неприятен, но Кумико го намираше за опияняващ. Веднага се запъти към щанда с фантастиката. Искаше да види дали няма нови интересни книги. Беше чула, че скоро излиза книга на известна авторка. В книгата се разказва за любов между духовна призователка и нейния дух. Сега Кумико оглеждаше рафтовете. Вярно, че ако беше излезнала щеше да има рекламни плакати или други такива неща, но тя все още имаше надежда. Имаше интересна идея за книга „Пътеводител на Духовния призовател” , но дали издателите щяха да я удобрят? Сега Кумико се огледа за издател или някого, който можеше да й помогне...

Издател нямаше или поне никой не изглешдаше като такъв. За момента в книжарницата се намираха, няколко души:
Млада касиерка, която подреждаше книги.
Млад мъж с фотоапарат, който оглеждаше една секция с книги и една възрастна дама, която носеше една тетрадка и записваше нещо около един рафт.