Селото Байрян

Алис пристъпи в малкото село и с пренебрежителен поглед огледа една от къщите - олющена, сива, грозна. Къща, в която дори не би настанила котката си. Да, сигурно бе пристигнала на правилното място и дори не бе изненадана. Вярваше в собствените си възможности и знаеше, че няма да се изгуби. Откъсна очи от подтискащата постройка и закрачи напред, търсейки някой случаен селянин. Все пак някого трябваше да попита къде може да намери въпросния Дарян.

Естествено като голямо рибарско село наоколо имаше доста хора. Въпреки, че хората бяха прости и семпли, то облеклото йм бе сравнително добро. Нямаше дрипи, бедняци или опърпани деца. Естествено деца имаше, но всичките изглеждаха здрави и засмени, а майките им изглеждаха като силни жени.
Точно пред Алис се намираше една баба, която бе опънала сергия за бижута и по-скоро се препичаше на слънцето, отколкото работеше...

Алис се приближи към сергията без да се замисля - заговаряйки възрастната жена, тя бе сигурна, че щеше да попита не някакъв турист, смесен с тълпата, а тукашен човек, който да живее и работи тук достатъчно дълго време, за да я насочи.
Като всяка друга девойка обаче, тя поразгледа първо бижутата. Разбира се "разгледа" бе твърде пресилено твърдение; очите й бързо препуснаха по дребните украшения, но не се спря или дори забави върху някое от тях като изглежда не бе заинтересована от нищо. Направи кисела физиономия и си пое дъх, явно недоволна. Какво ли очакваше да види на селска сергия освен безвкусни, евтини дрънкулки, далеч от класата и красотата на нейните собствени.
- Добър ден, може ли да ми кажете къде мога да намеря готвача Дарян?

Бабата забеляза приближаващата Алис и надяна една такава търговска усмивка.
- О! Добър ден, добър ден! - говореше тя с весел глас и лек диалект.
- Млада госпожице виждам, че имате набито око за украшения! - продължи тя да намила, правейки жест към дранкулките по магьосницата.
- Мисля, че ще намерите нещо, което да ви хареса. - с увереност тя посочи към изложените бижута на сергията и с жест на ръката показа, няколко по-големи перли. ПЕРЛИ?! И то големи, колкото човешко око! други красиви костни изделия, бляскави, матови, такива който сякаш излъчваха светлина, други сякаш я поглъщаха. Имаше бижута в странни форми, гравирани картини, посребрени, позлатени и вградени камъни.
Въобще сергията на бабата можеше да купи цялото село...

- Нямам никакви пари, така че бихте ли ми помогнали просто. Губите и моето и своето време. - Отвърна незаинтересовано девойката и прокара пръсти през косата си докато оглеждаше улиците с досада. Някак си го очакваше - типична черта на търговците бе да продават боклуците си, придавайки им най-причудливи качества и изработка и то за учудващо ниски цени, дори когато не биваха желани.

Бабата малко оклюма при отговора на момичето, но какво да се прави... явно Алис само ИЗГЛЕЖДАШЕ богата.
- Кажи, какво искаш чедо? - отвърна тя със все така загрижен тон...

- Да намеря Дарян. - Повтори уморено, натъртвайки на името. Явно когато зърнеха човек с малко по-благоприличен вид и търговците напълно изолираха всичко освен заветната цел - да продадат стоката си. - Главен готвач и така нататък, трябва да го познавате...

Очите на бабата светнаха.
- Оу, Дарян. Да, да, да. Той ми е внук. - започна да обяснява тя с онзи така характерен за старите хора тон.
- Ами... мисля, че сега е на работа. Кухнята му е надолу към центъра и вляво от главният площад. - сочеше тя към едната улица, която явно водеше към нужното място.
- А, защо го търсиш, чедо? - попита тя със загрижен глас. Може би Алис бе изгубена дъщеря дошла да търси баша си?! Или може би зла магьосница, която искаше да го прокълне! Момиченцето бе особено съмнително, може би трябваше да подготвят вилите и факлите...

- Щом ви е внук трябва да знаете, че се нуждае от помощ. За това съм тук. - Отвърна и благодари за информацията, нехаейки за любопитството и притесненията на жената, изписани върху старческото й лице. Възрастните хора винаги са й се стрували едни такива, досадни. Излишно загрижени за челядта си, която отдавна можеше да се справи сама, консервативни и вечно сравняващи миналото с настоящето, вдетинени след всичките тези години зад гърба си - нито едно от тези качества не я подтикваше да проявява онова уважение към възрастните, за които мнозина биха я обвинили. Лицемери.
Въздъхна тежко, личеше си, че не желаеше да е тук, че искаше да се прибере час по-скоро и това май си пролича по забързаната й походка към оказаната по-рано посока. Колкото по-рано свършеше работата си тук, толкова по-рано щеше да се разкара.

Прибързаната крачка на Алис я закара до мястото за нула време. Кухнята на Дарян изглеждаше доста солидна сграда на два етажа и имаше голяма табела разделена на две. Една половина с въдица и една с ъм... голямо гърне!
Явно тук трябваше да влезе Алису...

Табелата бе достатъчно отчетлива - Алис мигом разбра, че тук трябваше да влезе. И го направи.

Влизайки първото нещо, което посрещна момичето бяха десетки миризми. Повечето лоши, но имаше няколко, които й напомняха за кухнята у дома.
Самото местенце бе прилично подредено с множество кухненски приспособления и уреди.
В далечният край Алис можеше да усети горещината идваща от голяма пещ. От Дарян нямаше и следа...

Алис се огледа по-внимателно в търсене на... когото и да е, все пак дори да виждаше около себе си рояк от работливи пчелички тя все трябваше да заговори някого и то без очакването това да е търсения от нея. Все пак не знаеше той как изглежда, а да се разхожда наоколо, разчитайки една след друга табелките за имената също бе абсурдно и безсмислена загуба на време.
Игнорира неприятната миризма на риба и всякакви други продукти и закрачи напред. Кухнята, трябваше да признае, бе почти толкова голяма, колкото и тази в дома й.

Докато вървеше Алис бе обградена от всякакви кухненски прибори и прочия. Тигани, чинии и тенджери запълваха всеки край. Докато тя вървеше нещо мине пред краката й и тя инстинктивно отскочи назад, блъскайки се в една купчина мръсни тенджери.
Какафонията, която момичето създаде бе оглушаваща и същевременно болезнена. Магьосницата бе паднала в няколко големи тенджери, където преди това бяха готвили нещо като чорба... МмМмм вкусно.
Докато се опитваше да се осъзнае на масата пред нея се появи и нещото, което бе минало пред нея...
Една малка, сива мишчица я гледаше с малките си умни очички и въртеше глава с интерес...

Може би писъкът на ужас и страх бе най-подходящ за ситуация като тази, в който малко момиче се срещаше лице в лице с мишка - кошмарът на мнозина девойки - която я бе поставила в подобна неудобна ситуация.
Но вместо да оглуши помещението с вика си, след като тътена от чиниите и тенджерите се разнесе наоколо със страшна сила, която подобно на хиляди карфици се заби в съзнанието й, Алис се изправи и гледаше сърдито изпод вежди малката гадинка. Идваше й не да избяга, а да я стъпче с малките си крачета, да смаже тялото й под обувките си, да полепне мишата кръв по подметките й. Идваше й да я замери с нещо и да я размаже по стената, идваше й да изпържи с магията си - всички тези желания и варианти мишата смърт препускаха през мислите й, а яростта и гнева изгаряха гърдите й и подбуждаха усещането, че сърцето й щеше да се пръсне... от гняв. Без да се замисля грабна една чаша в близост до себе си и я хвърли със сила към животното, едва след което усети.. някакво малко облекчение. Но малко. Нима ТОВА място беше голямата кухня на селото? Място, чийто впечатляващи размери бяха изпълнени с кули от немити чаши, тигани, чинии, тенджери, които се надвисваха над съдовете с готови манджи? Място, където имаше МИШКИ? Никога, ама никога не би си поръчала нещо от подобно място, в което цареше хаос. Сигурно щяха да я натровят! След тази мисия несъмнено щеше да пише на баща си, за да закрият мястото, чиято хигиена бе потресаваща. Нямаше къде да мръднеш и да се завъртиш свободно камо ли пък ако имаше хора. В такъв случай физическия контакт щеше да бъде неизбежен. Не, развитието на това място скоро щеше да срещне своя залез.
Метна още една чиния по дребното създание и се огледа гневно. Само да дойдеше някой... само да дойдеше. Едва ли бе единствената, която бе чула страшния тътен на падащи тенжери.

Още докато Алис презареждаше с нов съд от горният етаж се чуха стъпки. Стълбата, която водеше нагоре се разтресе и един фигура се появи. Фигурата бе огромна в смисъл, че мъжа бе широк като буре, но във всеки случай не бе дебел. Просто бе масивен и висок....
- Опаля! Какво се случва?! - попита големият мъж.
Очите му се местеха от лицето на Алис, до чинията в ръката й...
- Коя си ти, момиче? - явно Дарян не знаеше, че магьосницата бе тук за да му помогне с кухненската работа...

//където й е мястото! xD

- Мислех, че сте повикали човек, за да ви помогне с рибата, а не за да ви трепе мутиралите мишки, които сноват свободно из кухнята. Но явно и това ще трябва да свърша. - Сопна се девойката и върна чинията на мястото й, почти игнорирайки огромната фигура на готвача, из чийто ръце малкото й телце навярно щеше да се изгуби като игла. По-внимателно обаче изпипваше детайлите на облеклото му, жестовете и всички онези малки неща, които говореха много повече за човек, отколкото думите му като например мръсни, неизмити ръце. Все пак трябваше да знае какво още да спомене в писмото до баща си. - Вие ли сте Дарян? Аз съм от Фейри Тейл.

Големият мъж погледна момичето с интересен поглед. Част прозрение, част удивление и част обърканост.
- Аз съм Дарян, да. Радвам се, че някой най-накрая е дошъл, но... - несигурен той се огледа, сякаш търсеше нещо по стените.
- Ъм, мишки?! - в съшият момент от масата се чу едно, сладко "цър"!
Облекчение се разля по лицето на мъжа.
- Ари! - викна той и сложи ръка на масата, като малкото мишле се изкатери. Приближавайки малкото животно до лицето си, той го постави на рамото си и се обърна към Алис:
- Извинявай ако те е уплашил...

- По-точно определение е думата "презрение". - Отвърна с повдигната вежда. О, значи към малкия си импровизиран доклад щеше да добави още нещо. "Домашен любимец" на територията на кухнята? Тези хора наистина не знаеха що е граница. Ако това бе един от нейните готвачи вече да се е сбогувал с главата си. Усмихна се при мисълта, че и с този Дарян щеше да се случи подобно нещо, но доста.... условно казано. Но избистрящият се с годините ум на детето й подсказваше, че да загуби работата си не по-малко тежко... и мъчително. И тя щеше да направи всичко възможно да накара баща си да задейства връзките си и час по-бързо да сложи край на голямата кухня, която бе напразно прехвалена. Самата нужда от магьосници говореше достатъчно - липсата на персонал не бе в техен плюс.

//ох всеки пост е като предизвикателство да те мъча още xD Тиии мазохистка ли си? *намиг-намиг*

Големият човек се усмихна широко и се понесе към Алис. Огромните му космати ръце и огромна брада(абе представи си неща като хагрид) му придаваха вид на мечка.
Подавайки ръка на Алис той се представи:
- Дарян, приятно ми е млада госпожице. - е поне човека имаше обноски. Пък и за Алис щеше да е по-добре ако се запознаеше с човека, все пак нали не искаше да прекара следващите няколко часа в мълчалив риболов?

- Алис Евърглоу. - Отвърна на свой ред, но ръка не подаде, а остана със скръстени пред гърдите си ръце, а носа си вирна високо и надменно, не зачитайки разликата в размерите или каквото и да е друго. Все пак беше Благородница и Магьосница и не искаше да го пипа... тоя. - Кога ще започваме?

Мъжа не се убиди, а само се усмихна още по-весело.
- Ами... веднага. Зимам си въдиците и отиваме. - отвърна той и отново се качи на горният етаж, мишока седейки на рамото му.
Явно Алис щеше да почака...

- И побързайте. - Подметна небрежно докато се оглеждаше. Все още обмисляше варианта да избие всичката риба във водата.. бързо и ефикасно в стил Фейри Тейл.

Изчезвайки горе Дарян се изгуби от погледа на магьосницата, но скоро се обади:
- Ъм, Ализ, колко си висока? - попита той с тон, който подсказваше, че мъжа преценяваше нещо, но му трябваше височината на момичето.
За какво ли можеше да е? Ковчег? Готик рокля? Стол на изтезанията? Въображението на Алис нямаше граници xD