Селото Байрян

- Метър и четиридесет и пет. - Отвърна вяло докато продължаваше да оглежда небрежно мястото с поглед, не обръщайки внимание на говорния дефект на готвача.

- Оу? Имаш още много да растеш. - обади се Дарян, очевидно изненадан от ниският ръст на момичето.
След малко и самият готвач/рибар се показа, все така огромен и все така с малкият гризач на рамото си.
Носеше две въдици и един чувал. Подавайки по-малката въдичка на Алис, той й каза:
- Хайде, да тръгваме.

Алис взе въдицата, но с прозиращо през мимиките и гримасите й подозрение, а неправилния захват на ръцете й говореше, че за пръв път докосваше подобна пръчка. Ама те.... как щяха да ловят с това нещо риба, при това едра? Представяше си мрежи, кораб, морски приключения. Но явно наистина мъжа изискваше да киснат на брега с часове и да чакат. Тя никога не чакаше. Не. Усмихна се ехидно и стисна въдицата с малката си ръчичка по-силно и уверено.
- Дано имаш достатъчно голям фризер. - Подметна самодоволно.

Първоначалният поглед на Дарян се замени със широка усмивка щом Алис заяви това, толкова уверено.
- Ти за фризера не се притеснявай. - заяви той и с ехидна усмивка отвори вратата, оставяйки момичето да мине първо.
И ето, че великото морско приключение на АЛису започваше!

И Алис мина през прага, но почти след една-две крачки се спря. Не знаеше посоката и трябваше да изчака мъжа, за да я води.

Още докато Алису се обръщаше, Дарян я бе повел към езерото....
Хората наоколо се усмихваха и поздравяваха Дарян, който от своя стран им отвръщаше с помахване. Явно малкото село познаваше големият мечок добре.
- Кажи ми Елис, можеш ли да ловиш риба? - позаинтересува се той...

Подобно на малко дете, каквото всъщност беше, с всяка крачка Алис съсредоточено подритваше едно камъче и стискаше въдичката си. Започна да я прехвърля от едната си ръка в другата и обратното, но си личеше, че не й бе удобно. Беше й досадно да си я носи. Всъщност защо трябваше тя да си носи въдицата?
- Ще я носиш ли вместо мен? - Попита, но с доста по-заповеднически тон отколкото самото значение на думите й и протегна тънката си ръчичка към мъжа с очакване. - И се казвам А-Л-И-С, междудругото. - Поправи го и се усмихна. - Риба не мога да ловя... с въдица или мрежи. Но си имам други методи.

Дарян, който носеше собствената си въдица и чувал с някакви работи вътре погледна момичето и й отвърна плоско:
- Не мога. - явно Алис щеше сама да си носи непоносимо тежката въдичка.
От друга страна мечока се замисли и попита:
- Ако не можеш да лошив риба, как ще я хващаш? - може би трябваше да научи момичето да борави все пак с въдицата си?

Алис не приемаше не за отговор. Игнорира отказа му като просто се спря на място с все така протегната към него ръка, отказвайки да продължи дори крачка напред. Погледа й бе втренчен и настоятелен, изпълнен с непреклонно очакване.
- Ще я убивам. - Отвърна простичко.

Без дори да забележи, че момичето е спряло гиганта продължи с широка крачка към езерото.
- Оу, интересно. - отвърна той без да се обръща и все така вървейки той стигна до езерото.
Алис щеше да е най-добре да го последва!

//ахахахаха тежката въдица! xD
p.s. пиши на крайбрежието...

Алис се нацупи и извърна глава.
- Няма пък. - Промърмори недоволно.

Дарян обаче не обърна внимание на момичето и мъжагата продължи по-пътя си.
Може би ако момичето бе взела котката си, можеше да я накара да й носи нещата, но уви.... Котака бе вкъщи, най-вероятно спейки върху любимите дрешки на Алис.

Алис се огледа наоколо и въздъхна уморено. Нямаше да си носи въдицата, отказваше. Извади червилото от чантата си и започна да пише по една стена с равния си красив почерк, неповлиян по никакъв начин от тревожната мисъл, че пишеше върху нечия собственост и че това, което върши е неправилно.
"На Дарян", твърдеше надписа на стената, до който малко след това се намери и подпряната въдичка.
Нямаше да си я носи, и без това не й трябваше. Какво му пречеше на мечока една малка въдица? Нямаше да стане и щеше да се наложи дори ако това означаваше да съсипе червилото си.
Едва когато завърши малкото съобщение продължи след мъжа, вече със свободни ръце и доволна усмивка. Трябваше да й бъде благодарен, че се бе погрижила за въдицата му. Така някой доброжелател щеше да я види и да му я върне, а не да я... открадне, например.

Момичето се понесе след човека, а пък въдицата остана там...