Централният парк

И ето че Михаел навлизаше в парка за разходка.

Миха се сдухваше в паркове.
Винаги.
Просто в мига в който стъпеше в парк започваше да се емосва.
Веднага сведе глава и загледа земята.
После небето.
После листата.
После пак земята.
Въздъхна.
Продължи напред.

Михаел огледа парка. Чудеше се кое ли е най-ветровитото място тук. Той обожаваше вятъра. Искаше да намери това място просто да постои там.

Миха тръгна по една пътека. Извади слушалките на новата си джаджа и реши да експериментира. Чудеше се дали може да търси песен, без да я знае.
"Искам нещо от което да живна" - си мислеше - "с китари, басове и... як мъжки вокал. После още басове. Още басове и китари. Още китари."
Чудеше се дали машинката може да изпълни тази поръчка.

// Eeeee! Исках да ме поздравиш.

Миха се отдаде на мига. Не задаваше вапроси - просто се чувстваше добре, а само това беше важно.

Песента най-после бе започнала. Изглежда машинката действаше по-бавно когато поръчката беше неясна. Но Сико беше доволен, защото всички искания бяха изпълнени.
Музиката допълни усещането. Сърцето на момчето затуптя силно. Съзнанието му се изчисти от излишните мисли.
Прииска му се да направи салто. Или просто да скочи. Високо, опасно, бързо. Да тича и да скача. Порива беше силен. Сякаш тялото му пръщеше от енергия, която само чака да бъде изразходвана. Да тича, да скача... до изтощение и след това, много след това.
Потърси земята с краката си. Всеки мускул в тялото му започна да да се свива и оптуска. Нямаше последователност в това, нямаше целенасочено движение, просто събудени инстинкти. Може би щеше да падне, но това ни най-малко не значеше че ще спре. Не му трябваше посока. Не му трябваше цел. Просто щеше да се отдаде на движението, докато капне от умора... или докато порива отмине. И това му беше приятно. Миха беше един от идиотите за които нямаше по-приятно усещане от изтощеното тяло. Онази сладка болка във всяко мускулче по тялото му, лудите удари на сърцето, толкова силни че се усещат от всяка веничка в тялото... В тези моменти човек може да усети живеца в собственото си тяло, а да се чувстваш жив - малко неща са по-прекрасни от това.

// Нях. Наситина понякога имам такива пориви.
Е, не чак толкова силни, но...
Просто това е първото нещо което ми дойде в главата като чух песента.
И ето че реших да го опиша.

// Продължавам да не зацепвам, но какво от това.

Миха започна да свири на въздушна китара, опитвайки се да бъде в синхрон с песента. Песента обаче скоро щеше да свърши. Прииска му се след нея да започне друга от този тип.

Сико разклати глава. Преглътна. Фокусира погледа си. Вече беше добре.
Направи крачка и веднага залитна - почти падна.
Стигна до най-близката пейка и седна, подпрял глава на ръцете си.
Сърцето му все още биеше лудо.
- WTF!? - каза тихичко.

Миха се усмихна.
- Да, супер съм.
Потупа няколко пъти с длани по колената си с длани (без ритъм, просто енергични удари).

- Да - каза Миха с носталгия в гласа. - От Гликмор съм...
Въздъхна и се усмихна. Дома му липсваше, но още беше рано да се връща.

- Още не съм сигурен - каза и се вгледа по-внимателно в мъжа. Имаше нещо странно в него. Усещаше нещо. Интуиция, може би.
- Ъъъ, виждате ми се познат. - каза - Срещали ли сме се преди?

- Да, сигурно си прав. - каза Миха и се усмихна широко.
Отпусна се в пейката - направо се разтапяше в нея.
- Ъъ... може ли да попитам... - търсеше думите - Кое е най-интересното място в Оук?
Усмивката му се изпари, правейки път на едно любопитно изражение.