Централният парк

Михаел вървеше смело напред. После зави наляво. После два пъти надясно.
Походката му сякаш сама крещеше "Знам какво правя".

Михаел наистина не знаеше накъде върви. Именно затова хървеше толкова устремено и уверено. Чувстваше се като изследовател. Рано или късно щеше да стигне до храна.
Обърна се към момичето, тъкмо когато то сваляше ръката с която бе обърсало сълзата.
- Не изоставай! - каза с престорена (по очевиден начин) строгост.
Замисли се за нея. Чудеше се какво не й е наред... Където и да погледне, тя си беше страхотна. И все пак порива го нямаше... просто не беше там.
Просто продължи да върви.

- Спокойно, най-много да се изгубим. - каза шеговито.
Михаел нямаше проблеми с губенето. Всъщност, според него, да се изгубиш бе най-лесният начин да откриеш нещо ново.

Михаел беше цопнал по лице в някаква наистина голяма и заблатена локва. Чудеше се как не я бе видял - все пак беше голяма и точно в средата на пътя.
Изправи се и започна да тръска тялото си от водата като куче.

Михаел тъкмо спря да се тръска. Погледна момичето и съзря грешката си. Цялата я бе направил на кални мокри петънца с това тръскане.
- Аз... извинявай - каза засрамено.

Михаел гледаше тъпо. Мигна. После се обърна и тръгна обратно по пътя, за да завие по друга пътека. Не изглеждаше особено заинтересуван от накаляното потниче.

Михаел не мислеше накъде води пътеката. Той бе "над тези неща". Продължи да върви напред.

Миха се обърна. Наистина бе забелязал че чува само собствените си стъпки.
- Синди? - каза шумно, но без да вика - Къде изчезна сега?

- Синди!? - викна по-силно и с голяма доза раздразнение в гласа.
Тъмни мисли започнаха да се навъртат в главата му. Засега ги отричаше и запазваше самоконтрол.
Направи няколко крачки назад. Оглеждаше всичко.

Миха вече не издържа. Затича се обратно към мястото където бе видял момичето за последно - близо до онази локва, където я бе опръскал.
"Тя е глупава и безнадеждна" - си повтаряше - "Сигурно копае дупка, или тича след някоя пеперуда..."
Но не вярваше на това. Приказваше тези глупости в главата си само за да се разсее. Не знаеше какво е станало, но усещаше че е нещо лошо.

Михаел дори не го погледна. Оглеждаше всичко останало, но не й него. Ама като пише всичко, значи ВСИЧКО. Беше почти паникьосан. Нямаше време да губи с този. Беше напълно крийпнат.
- Зает съм. - каза остро - Казвай бързо!

Чак сега Михаел го погледна. Нещо не беше наред. Нещо в лицето му. Тази усмивка, този поглед... те просто го дразнеха.
- К'во!? - попита стреснато, докато премигваше по-усилено с нормалното си око, но не и с белязаното, което не спря да се взира в дразнителя.