Централният парк

- Ами... отец Игнатии си е жив и здрав. Днес е петък, нали? Вмомента вероятно чете на свещи в мазето. Що се отнася до Едгар и Джон... те са ми по-скоро братя.
Михаел говореше сякаш казваше нещо напълно нормално.

Михаел Се ухили.
- Да, благодаря - каза и потърси с поглед къде да седне. Краката започваха да го наболяват. Кап-кап.

Но Миха вече я беше изпреварил и бе седнал на пода, провесил крака през вратата на високата къщичка.
- Благодаря, добре съм и тук - каза.
Той обичаше да седи на ръба и да гледа надолу. Намираше някаква интересна тръпка в това. Колкото по-високо - толкова по-силно усещане.

Сико се обърна рязко. Очите му светеха по странен и дори страховит начин.
- Хранаа~!
Необходима му бе само част от секундата за да награби с шепи почти цялото съдържание на кошницата й да го натика в устата си. До края на същата секунда вече беше преглътнал. Изкашля се лекичко, след което се обърна отново и заговори със спокоен глас, сякаш нищо не се бе случило.
- Наистина страхотна гледка. - каза - като в истинска гора е.

// Няяяяя трудно ми е да пиша толкова далеч от собствения си характер. Аз имам таралеж в гащите, а Миха няма. Накрая искам 50 точки воля! ...не. Малко са. 100!!

Михаел не каза и не направи нищо. Просто стоеше и зяпаше. И стоеше. И зяпаше. И стоеше...

- Ой, ой ОЙ! Какво си мислиш че правиш!? - викна разпалено Сико
Изправи се и тръгна към нея.
- Какво беше това? Този пламък. - Вдигна ръка и започна да я сочи обвинително.
- Пламъка е твърде горещ! Не знаеш ли че чая трябва да се попарва с вода СЛЕД като тя е спряла да ври. Ти изгори всичките хубави неща в него.

- Не... - каза Михаел - мързи ме.
После взе и отпи от врелия чай. За миг лицето му се изкриви от болка, но после се усмихна.
- Става... - се опита да каже окуражаващо.

Миха пък извърна рязко глава и се вгледа в лампата. Какво? Къде е лампата? Не намери лампа, затова се вгледа в първото попаднало нещо. Целия се беше изчервил по някаква причина.
- Знаеш ли - каза с усмивка - не те бива нито в капаните, нито в чая... но въпреки това се хванах в капана ти и пия твоя чай.
След това отпи. Отпусна се, но все още не гледаше в нея и все още беше целия почервенял.
- Би ли се обърнала!? - каза, почти карайки й се - Не виждаш ли как си застанала? Все пак съм мъж!

- Ай, ай. - каза Миха без особен интерес към оправданията й. Червенината избледняваше.
- Всъщност, дупето ти привличаше повече внимание. - добави, след като видя че тя криеше гърдите си.
Усмихваше се. Вече зяпаше право в нея. Радваше се на това че неговата червенина избледнява, а нейното лице става по-червено.

- Какво ти стана? - попита Миха, който още не бе стоплил откъде идваше всичкият този срам.
- Да не те боли корем!? - попита и се изправи рязко - Има нещо в чая, ли?

- Ами... - започна Миха. Беше го малко срам да попита.
- Да не е онова време от месеца? От това ли те боли корем?

- Хмм - каза умислено - наистина си безнадеждна. Ами в гората? Откъде ще си купуваш превръзки в гората?
Беше се приближил и я сочеше.